Журналистът А. А. Джил я описа като "смехотворна, неприложима шега". По-чувствителните наблюдатели виждат нещо напълно различно – "нежно, деликатно аранжиране на скали с различен изискан характер и качество".
Други биха настояли, че японската градина е "бунт на цветовете" като тази в храма Heian. Тя се променя с всеки сезон – черешовите дървета, азалиите, ирисите и водните лилии се покриват с цвят едни след други.
Между двете крайности има градини, които възпроизвеждат природата в миниатюри – бонзай. Или градини, които фокусират върху вариации с мъх, камъни или бамбук.
Дори когато японските градини цъфтят, ефектът е доста различен от западната идея за изобилие от различни, цъфтящи едно след друго цветя. Периодът на цъфтеж обикновено е кратък и интензивен, но дори когато свърши, градината запазва своята хубост и вечно спокойствие и така напомня да не забравяме колко преходен и крехък е човешкия живот.
Същност на японските градини
Няма еднозначно определение за японска градина, нито единствен стил. Хората от западния свят често виждат два от най-характерните елементи – каменните фенери и старателно загладения чакъл, но това далеч не е достатъчно, за да се нарече една градина японска.
Композиционна красота
Композицията е важна за всяка градина, но това, което отличава японската градина е красотата, постигната чрез смесване на естествени растения, пясък, вода и камъни. Целта е не просто да се постигне естетически ефект, защото вдъхновението идва от двете основни религии в Япония – шинто и будизъм.
Свещено вдъхновение
От най-ранни времена японците считат местата, обградени от естествени скали за жилища на боговете. Същото се отнася и за гъсто растящи едно до друго дървета, а водата традиционно се възприема за свято място. Именно в тези древни шинто поверия се крие творческия произход на японското градинарство.
Когато будизмът навлиза в Япония през 6 век, той донася със себе си нови обичаи, които се отразяват и на дизайна на градините. Най-ранният от тях е идеята чрез градини да се пресъздаде будистката представа за рай. През 14 век Дзен будизмът полага началото на една от най-важните традиции на японското градинарство – символичното представяне на цялата вселена на ограничено пространство. За да се постигне този ефект, се използват различни находчиви техники – загладеният пясък или чакъл пресъздават река или океана, скалите – острови или планини, а миниатюрни дървета представят идеята за цяла гора. Градините постигат деликатност на композицията, съизмерима с тази в живописта, те предлагат възможност за продължително и задълбочено съзерцаване – тази идея е доста различна от градинарството в западния свят, което често търси наслада чрез изобилие от цветове.
Кръстопът
Когато отново се възцарява мир в Япония през късния 16 век след години вътрешни борби, самураите изразяват своята сигурност и непреклонност чрез смел дизайн на своите градини, групирайки големи скали с уникални форми и изумителни цветове и засаждайки около тях екзотични растения. Подобен дизайн често бил отхвърлян от тези, които търсели дълбокото спокойствие на планинска пътека за своите градини за чаени церемонии – то се постига чрез елементи като каменни стъпала, каменни фенери, каменни езерца и малки горички. Въпреки че този по-смирен дизайн често се счита за истинския дух на японските градини, напоследък в Япония все по-често могат да се намерят примери и за по-дръзкия стил, особено в предградията на Токио.
Синтез на стилове
Продължителният период на просперитет в Япония в началото на 17 век дава началото на нов стил в японското градинарско изкуство – синтез на всички вече съществуващи. Явлението се нарича kaiyu (много удоволствия), при което различни градини се комбинират – често около езеро в центъра и по този начин предлагат на посетителите поразителни смени на пейзажа, докато те се разхождат из градината. Появява се и елементът, който днес се счита за най-важен в японската градина - shakkei ("заимствани" гледки).
Идеята за възпроизвеждане на природата в миниатюри винаги е присъствала в дизайна на градини и това е напълно естествено. Например далечни хълмове на хоризонта и други топографски черти се "заимстват" и интегрират в перспективата на градината. Градина и природа сякаш стават едно, но всъщност съществува елегантна комбинация на двете – при това такава, която единствено най-изкусните дизайнери на градини могат да създадат.
Японската градина е вероятно един от най-интригуващите аспекти на японската култура и живот. Тя е интерпретация и идеализирана представа за природата, повлияни от артистичното виждане на нейния създател. Някои елементи накратко:
В японските градини туфите мъх създават зрително просвещение.
Японските каменни фенери добавят мистика, традиция и духовност.
Пясъкът, камъните и скалите в дзен градините създават пространство за тишина, размисъл и съзерцание.
Vatsuhashi (японски мост от осем части) осигурява време да се насладим на малките неща в живота, които често и лесно се пренебрегват в забързания ни модерен свят.
И накрая ето една притча за майстора на чаената церемония Sen-no-Rikyu от 16 век:
Sen-no-Rikyu построил градина и я заградил с висок жив плет, който скривал гледката към морето. Клиентът, за когото я построил, бил недоволен – докато един ден не се навел да измие ръцете си в езерцето. Оттам през една пролука в плета видял морето и се усмихнал. Както майсторът се надявал, клиентът прозрял идеята на дизайна. Защото умът му направил връзка между езерцето и големия океан и по този начин между самия него и безкрайната вселена.
Инго Маурер
